Не излизам. От години вече седя у дома. Болна съм, затова. Понякога плача. От самосъжаление?- Не знам. По-скоро от някакво чувство като носталгия по морето, по онези красиви места, където вечно мечтаех да бъда. Не смея и да мечтая. Беше трудно, но се научих да спирам мечтите си преди да ме пререже мисълта, че това никога вече няма да бъде възможно. Пазя се да не изпадам в депресия. Гледам смешни филми, чета вицове в интернет (все по-рядко попадам на хубави), опитвам се да се усмихвам по-често. Понякога си мисля, че ще стане чудо и ще се подобря поне дотолкова, че да мога да илизам сама. Но за съжаление не се получава, а дори напротив - такава ми е болестта - бавно, но сигурно напредва. Какво правя ли? Освен да мисля за себе си? По-голямата част от времето съм в интенет. Тази зима един месец почти не спях нощем - бях непрекъснато с камерите в Киев, на Майдана. Плаках, стисках юмруци, съпреживявах всичко случващо се толкова емоционално, че чак след като отмина се замислих за ползата, за реалното спечелено от украинците. След това се борих за Крим. И през цялото време протестирах и пред нашия парламент, разбира се! Но за съжаление не можех да отида на площада и да дам тон за сериозни размирици. А така ми се искаше...
Всъщност започнах да пиша, за да споделя мъката си от тормоза, който ми е наложен. Като отмъщение ми спря възможността да гледам телевизия, да играя игри и да гледам клиповете - изобщо всичко, свързано с Адобе флаш. А и нямам правата да инсталирам, та затова си седя сега и пиша. Надявам се в някой от следващите дни да добия куража и да напиша всичко така, както го чувствам. Има право да се сърди, но не е това начинът да го показва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар