вторник, 9 септември 2014 г.

Провокирани спомени

Вчера, 8.9 - беше рождения ден на баща ми. Минаха 17 години, откакто почина, а аз все по-често мисля за него. Тежи ми чувството за вина, заради всички неща, които направих и не направих, докато беше жив.  За разлика от мйка ми, той много ме обичаше. Но и имаше такива очаквания за мен, че в крайна сметка остана разочарован. Никога не ми го е казвал, изобщо много малко разговаряхме с него. И въпреки това се разбирахме, беше странна връзка на единомислие.  Не за всичко, разбира се.
 След ноември 1989г. тръгнахме в противоположни посоки. По-вярно е да кажа, че аз избрах да вървя в противоположната посока. Той просто си продължи по пътя с партията, в която членуваше откакто го помня. Аз ходех на митингите на СДС, той - на БСП. На изборите аз бях наблюдател в "За честни избори", той - в комунистическото с емблема кенгуро, не помня как се казваше. Но когато бяхме у дома, никога не сме спорили. Всеки даваше правото на другия да има собствено мнение и собствен път. Нямаше смисъл да се опитвам да го убеждавам в нещо, което знаех, че дори да приемаше за вярно, никога нямаше да го признае, ако противоречи на линията на партията. Така го беше  научил животът, така беше живял и вярвал 50 години. Благодарна съм му, че уважи моето мнение и моят път. Татко, съжалявам, че никога не ти казах колко те обичам! Надявам се, че все пак го знаеше!

петък, 5 септември 2014 г.

Първи опит за откровение


Не излизам. От години вече седя у дома. Болна съм, затова. Понякога плача. От самосъжаление?- Не знам. По-скоро от някакво чувство като носталгия по морето,  по онези красиви места, където вечно мечтаех да бъда. Не смея и да мечтая. Беше трудно, но се научих да спирам мечтите си преди да ме пререже мисълта, че това никога вече няма да бъде възможно. Пазя се да не изпадам в депресия. Гледам смешни филми, чета вицове в интернет (все по-рядко попадам на хубави), опитвам се да се усмихвам по-често. Понякога си мисля, че ще стане чудо и ще се подобря поне дотолкова, че да мога да илизам сама. Но за съжаление не се получава, а дори напротив - такава ми е болестта - бавно, но сигурно напредва. Какво правя ли? Освен да мисля за себе си? По-голямата част от времето съм в интенет. Тази зима един месец почти не спях нощем - бях непрекъснато с камерите в Киев, на Майдана. Плаках, стисках юмруци, съпреживявах всичко случващо се толкова емоционално, че чак след като отмина се замислих за ползата, за реалното спечелено от украинците. След това се борих за Крим. И през цялото време протестирах и пред нашия парламент, разбира се! Но за съжаление не можех да отида на площада и да дам тон за сериозни размирици. А така ми се искаше...
  Всъщност започнах да пиша, за да споделя мъката си от тормоза, който ми е наложен. Като отмъщение ми спря възможността да гледам телевизия, да играя игри и да гледам клиповете - изобщо всичко, свързано с Адобе флаш. А и нямам правата да инсталирам, та затова си седя сега и пиша. Надявам се в някой от следващите дни да добия куража и да напиша всичко така, както го чувствам. Има право да се сърди, но не е това начинът да го показва.