вторник, 9 септември 2014 г.

Провокирани спомени

Вчера, 8.9 - беше рождения ден на баща ми. Минаха 17 години, откакто почина, а аз все по-често мисля за него. Тежи ми чувството за вина, заради всички неща, които направих и не направих, докато беше жив.  За разлика от мйка ми, той много ме обичаше. Но и имаше такива очаквания за мен, че в крайна сметка остана разочарован. Никога не ми го е казвал, изобщо много малко разговаряхме с него. И въпреки това се разбирахме, беше странна връзка на единомислие.  Не за всичко, разбира се.
 След ноември 1989г. тръгнахме в противоположни посоки. По-вярно е да кажа, че аз избрах да вървя в противоположната посока. Той просто си продължи по пътя с партията, в която членуваше откакто го помня. Аз ходех на митингите на СДС, той - на БСП. На изборите аз бях наблюдател в "За честни избори", той - в комунистическото с емблема кенгуро, не помня как се казваше. Но когато бяхме у дома, никога не сме спорили. Всеки даваше правото на другия да има собствено мнение и собствен път. Нямаше смисъл да се опитвам да го убеждавам в нещо, което знаех, че дори да приемаше за вярно, никога нямаше да го признае, ако противоречи на линията на партията. Така го беше  научил животът, така беше живял и вярвал 50 години. Благодарна съм му, че уважи моето мнение и моят път. Татко, съжалявам, че никога не ти казах колко те обичам! Надявам се, че все пак го знаеше!

Няма коментари:

Публикуване на коментар